Беше бяла пролет, чиста и наивна.
Двама с тебе сред люляците свежи
снехме от нас завивката зимна,
че начало ново пак да отбележим.

Бе лято ласкаво и падаха звезди.
Плеяди кипваха, в съня унесени,    
от смехове, прикрити в тежките сълзи.
Тълпяха се в очи простори песенни.

Бе късна есен - над смълчаните стъгди
потръпна сянка - бледен клен съблечен.
И хоризонта свъсен сякаш се стъкми
да търси в лятото несвършилата песен.

И в зима вълшебна от преспени слова,
когато студът е сковал бреговете,
се спуснах като нежна ручейна река
с мислите лазурни да ви посетя.