Как искам дългите ми смолисти коси 
да те обгърнат в миг блажен, 
разпръснати над морно чело. 
И тъжните, дори сълзливи листи 
да ти напомнят в трепетния ден 
за пламъче в гърдите - смело.

Но няма нищо толкова определено, 
като съдбата наша - по сърце, 
което мисли и до днес владее. 
Ти позволи, макар смутено, 
за обич да говорят две ръце, 
в които светъл изгрев грее!

Не подлежи на измерение - 
любов такава, на истинност и без лъжи! 
Докато вятър в пазвата го носи, 
аз знам, че наш"то намерение 
открито е и ни държи 
в плена щастлив на "влюбени" въпроси!