Опитомена градска същност.

Мъждука свещ, но ми горчи,

анонсът бегъл е до втръсване.

Надежда жеравите разпиляват,

с крилете си дъга закрили.

Прекрасни спомени изгряват,

осъмват в сенките на самовили.

Незнайни сили, в мрака скрити,

едно пророчество разлисти.

Тъгата пет пъти долита,

а те остават си до мене... чисти.

Безбрежно лято, дъх на чай,

едва ли пак ще се повтори...

Залоствам ласките във май,

бедата щом ми заговори.

Ранена същност в мрачен час -

единодушно ми прощават.

Живота губим си от раз,

но и смъртта ни повелява -

окото алчно е чрез нас...