Нима не можеш да си с мене,
тревогата да снемеш, да откъснеш.
Мълчи изтичащото време
и вместо вкочанените ми пръсти
целуваш моите очи смутено...
Защо не можем да сме вечни,
нима не заслужаваме венци
за тези мисли бързотечни,
за истинските ни души?
Стените да надскочим и ... нагоре,
да гледаме орела где лети.
По пътя ни, за спомени отворен,
след него да се възвисим.

Но ...просто прах 
в часовника на вековете - 
не ще се вместим в този свят.
Едва ли само синовете
по пътя на бащите си вървят.