Докосна ме, преди да осъзная,
че счупеното ще боли.
Но вече съм, как казваше оная,
жената, струпала безброй беди...

Как в мен се сблъскаха притворно
и ужаса и сивостта,
и тръпна пак безотговорно,
с очи загледани в сластта.

Не би могъл до край да опознаеш
първичността на моята мечта,
но ако искаш, ще признаеш
как в нея ти докрай изтля.

Недей, не ми припомняй с болка
как тръпнещи горещите ръце
обвиха ме, и, не навреме, колко
опитахме да съхраним сърце

двумерно и докрай сплотено,
и в ударите бе едно
и сякаш в чудото спасено
отекваше в нощта,... дано

в безкрайно светлите пространства
да дръзне да се прероди,
духът, призван из век да странства,
привлечен от очите ми!