С утрото нанякъде отплава
под лазура син на ласкаво небе.
Мира не намирам от тогава,
че морето бурно те от мен отне.

Щяхме да се видим при скалите
там със прилива на утринни вълни
аз тъгувам за корали скрити,
за сирени нежни пък си спомняш ти...

Как да ти отвърна през морето,
че самотното небе не ме теши,
че сълзите капят горко, там където
бяхме скътали в гнездо мечти?!

Както винаги, далеч оставаш,
в царството на свян и мъдра самота.
Но пък и с живота се сражаваш -
щастие безмер дарявай на света!