Когато паднал, се изправиш
и кръгозора, за мечите тесен
към твойто бъдеще проправи 
пътеката на прекипяла есен,

спомни си горестта стаена  
във люляковия прекрасен цвят.
И знай, че тя е вис – Вселена,
безкрай, преливащ от смолист аромат.

На боровете бях дружина, 
с окитени ели в призрачен здрач,
присядаха до мен мнозина,
но аз бях обигран и смел играч.

Не се оставих да затъна
на блатото мъгливо в плесента.
Не се подведох и огънах,
опазих в чистота и съвестта.