Посягам към теб като към горски плод – стипчиво е, но истинско... незаменимо с нищо удоволствие. Прав си – изкушенията са затова, за да им се отдаваме.
Вкусвам го насред симфонията на щурците – лятно рондо, усещане, което запазвам дори, когато стъпваме на моста... на въздишките, ... заради това, че заедно ще се озовем на площадката най-горе, за да пилее мислите ни вятъра, като платна на древен викингски кораб. Със всички преди мен си усещал подобна... магия. От мен какво очакваш?
Да се погрижа за любовта дори и отвъд емоциите си... А тях ги разпръсква сочния плод, който ти ми поднасяш. Не, не го искам наготово! Трябва да го заслужа!
Защото всичко е само култивирани, отглеждани дълго чувства, като онези гъбки – в чувалчета.
Претендирам ли, че моята любов е най-изпепеляваща, но и най-невъзможна. Не.
А ти? Обичаш ме, просто така, галиш косата ми, съзерцаваш извивките на раменете ми и кротко наблюдаваш слънчевите зайчета, играещи по стената, родени от сънената ми усмивка. Спала съм, сякаш съм загубила време в оглеждане за нещо повече. Какво повече от най-голямото щастие, което ми даде. Повече от теб?...
За време, колкото сутрешна птича песен – славеева - се разминахме. Исках да съм с теб, и сега го искам. Но все още не... съм готова... Деца сме, все пак, на “разумна” възраст.
Мечтите чакат да бъдат изпълнени, да открием оазиса в тази пясъчна пустиня, дори АКО трябва да минат 999999 дни... в плен на “любов по подразбиране”/извинявай Пинче/. АКО трябва, нека да е "мираж". /Изтрих номерата, но ги помня наизуст, не става за... Освен да разделиш 999999 на... – каква изненада, закръгленията оставяме за през нощта, както и истинското число! Вярвам на числата... /Дори АКО някъде виждаме финала... в дъждовна есенна нощ... и осъзнаваме, че не може да се наситим на "тайните мъки без брод", АКО сме истински... както този плод, ще я спасим и запазим завинаги... нека само сме смели. Нека!!!
Сега съм... сама,
но от тебе следа
ми остана.
А дали със тъга
и със спомени само
ще можем да съживим
онзи пламък.
АКО още си сам,
не изгаряй безследно,
чакам те в моя замък
и едва ли е за последно...
И подръпвам завеси,
затанцували в мрака.
Вече зная къде си
и на моста... те чакам...
Колкото и да е
несъвършено,
истинско е...
26.12.2006 год.
