“Наполовина сега си пияна.

Водката свърши, а утеха няма

… за душата ти…”

На перона, потънал във прах,
в самотата на нощните влакове,
тихо стъпвам и блясва пред тях
жълт, семафорът, водещ нанякъде.

И стрелки се отместват страхливо.
Клаксон нейде раздира нощта.
Пак кълнем се – почти пресметливо –
среща има отвъдна... в смъртта.

Коловозите сякаш застинали…
Тръпнат релси в напразна печал.
И нима всичко вече е минало?
И нима съм чрез тебе… живял?

“... Влакове тръгват от всички страни,.

но един от тях остава

на една далечна гара…”